Любов на един дъх разстояние
Толкова доста пъти съм чувала думите „ когато минимум очакваш “, че в случай че трябваше да ми се случи – да ме чакат зад ъгъла, да ме блъснат, а по-късно да ме прегърнат – трябваше да застина някъде там още сред „ когато “ и „ минимум “. Когато нито ъгълът се вижда, нито „ минимум упованието “ е решило да се случи. Така пораснахме ние, 30-годишните с към този момент няколко плюса от горната страна. С упования. Към нас. От нас. За нас. Между нас. Оставихме се те да ни водят, а не ние тях. Оставихме се те да ни демонстрират любовта, а не ние да я срещаме. Оставихме се те да я крият зад ъгъла, а ние да чакаме. Толкова я материализирахме тази обич, че пропускахме аромата й, стъпките й, дишането й, докосването й, шепотът й, тъй като от време на време тя е единствено на мирис разстояние, на мирис случване.
Помня я. Скоро ми случи. Запечатах го това случване. Запечатах я тази обич. Реално нереална, ненадейно предстояща. Случи се някъде сред няколко шота текила, сред погледи през рамо, сред мирис на всяка секунда разстояние, като поемане без издишване. Толкова близо и толкоз надалеч. Между навалица, сред думи, сред докосвания. Защото тя, любовта , от време на време шепти тъкмо толкоз мощно, колкото ти самата искаш да чуеш. Но ти не чуваш, ти чакаш на ъгъла, там... „ когато минимум очакваш “. Само че аз този шепот го чух. Толкова гальовен, колкото желаех да бъде. Толкова стипчив, колкото усетът от текилата трябваше да бъде. „ Когато минимум чакаме, природата има остроумен метод да откри най-слабото ни място - споделяше бащата на сина си във кино лентата Call Me By Your Name. - Може би в този момент не искаш да чувстваш нищо, може би в никакъв случай не си желал да чувстваш нищо, само че почувствай това, което си имал. “
И аз по този начин – хитро бях хваната в дъха му, в докосванията му, че забравих даже за упованията. А нощта? А сутринта? А денят? Не, в този момент, под това небе и под тези звезди, не желаех да имам нищо друго с изключение на него и този мирис разстояние. Знаех, че още преди изгрева няма да го има. Знаех го. Но като че ли желаех да залепя с тиксо устата на това „ когато минимум очакваш “ и да го санкционира в ъгъла. То да чака. Защото аз живеех тъкмо в този момент, имах тази обич. Бях като Зелда, която препускаше с чаша шампанско сред хората, имах блясъка в очите й, който се отразяваше по ръба на чаша й с шампанско, усещах фините й къдрици, които кокетно криеха усмивката, в която може би той искаше да се влюби. Както Скот в Зелда. Както аз желаех – той в мен. Аз неговата усмивка толкоз я усещах в мен, че бях не запомнила и за пеперудите в стомаха, и за текилата, която той попиваше от устните ми, и за звездите, които играеха на криеница в чашата ми. Дъх на обич или обич в един мирис. Кой знае? И аз не знам. Но този мирис си заслушаваше всеки шот и всяко едно поемане. А след това?
После беше издишването. После него го нямаше. Само едни пеперуди бушуваха. Купонясваха си те в моя корем, а аз даже не можех да преглътна. Не желаех да го изгубя този мирис, в който се влюбих и от който още не желаех да си потегли. Любовта от време на време ни дава единствено толкоз. Само мирис, единствено разстояние, единствено нощ, единствено ден и като в „ Мостовете на Медисън “ – оставя тишина след себе си. И празнина, и болежка, само че единствено в случай че ние го позволим. Ако ги оставим тези думи „ когато минимум очакваш “ там зад ъгъла, те да чакат, не ние.
„ Изтискваме толкоз доста от себе си да се излекуваме по-бързо от тези неща, че на 30 години сме изцяло изчерпани и нямаме повече сила за нови взаимоотношения. Всеки път започваме с някой нов, само че да накараш себе си да не усеща нищо, да подтиснеш всевъзможни страсти... каква загуба - сподели още бащата на своя наследник в Call Me By Your Name, в историята за онази, другата обич. - Сърцето и тялото ни се дават един път. Преди да осъзнаеш, сърцето ти е износено, а по отношение на тялото - идва един миг, в който никой няма да желае да го огледа. В момента изпитваш тъга, болежка. Не ги убивай, с това ще загубиш и насладата, която си изпитал. “ Затова единствено ще кажа - наричай ме с моето име и аз ще те назовавам с твоето. В този един момент, в този един мирис. Дъх на обич.
Аз не съм от тези дами!
Помня я. Скоро ми случи. Запечатах го това случване. Запечатах я тази обич. Реално нереална, ненадейно предстояща. Случи се някъде сред няколко шота текила, сред погледи през рамо, сред мирис на всяка секунда разстояние, като поемане без издишване. Толкова близо и толкоз надалеч. Между навалица, сред думи, сред докосвания. Защото тя, любовта , от време на време шепти тъкмо толкоз мощно, колкото ти самата искаш да чуеш. Но ти не чуваш, ти чакаш на ъгъла, там... „ когато минимум очакваш “. Само че аз този шепот го чух. Толкова гальовен, колкото желаех да бъде. Толкова стипчив, колкото усетът от текилата трябваше да бъде. „ Когато минимум чакаме, природата има остроумен метод да откри най-слабото ни място - споделяше бащата на сина си във кино лентата Call Me By Your Name. - Може би в този момент не искаш да чувстваш нищо, може би в никакъв случай не си желал да чувстваш нищо, само че почувствай това, което си имал. “
И аз по този начин – хитро бях хваната в дъха му, в докосванията му, че забравих даже за упованията. А нощта? А сутринта? А денят? Не, в този момент, под това небе и под тези звезди, не желаех да имам нищо друго с изключение на него и този мирис разстояние. Знаех, че още преди изгрева няма да го има. Знаех го. Но като че ли желаех да залепя с тиксо устата на това „ когато минимум очакваш “ и да го санкционира в ъгъла. То да чака. Защото аз живеех тъкмо в този момент, имах тази обич. Бях като Зелда, която препускаше с чаша шампанско сред хората, имах блясъка в очите й, който се отразяваше по ръба на чаша й с шампанско, усещах фините й къдрици, които кокетно криеха усмивката, в която може би той искаше да се влюби. Както Скот в Зелда. Както аз желаех – той в мен. Аз неговата усмивка толкоз я усещах в мен, че бях не запомнила и за пеперудите в стомаха, и за текилата, която той попиваше от устните ми, и за звездите, които играеха на криеница в чашата ми. Дъх на обич или обич в един мирис. Кой знае? И аз не знам. Но този мирис си заслушаваше всеки шот и всяко едно поемане. А след това?
После беше издишването. После него го нямаше. Само едни пеперуди бушуваха. Купонясваха си те в моя корем, а аз даже не можех да преглътна. Не желаех да го изгубя този мирис, в който се влюбих и от който още не желаех да си потегли. Любовта от време на време ни дава единствено толкоз. Само мирис, единствено разстояние, единствено нощ, единствено ден и като в „ Мостовете на Медисън “ – оставя тишина след себе си. И празнина, и болежка, само че единствено в случай че ние го позволим. Ако ги оставим тези думи „ когато минимум очакваш “ там зад ъгъла, те да чакат, не ние.
„ Изтискваме толкоз доста от себе си да се излекуваме по-бързо от тези неща, че на 30 години сме изцяло изчерпани и нямаме повече сила за нови взаимоотношения. Всеки път започваме с някой нов, само че да накараш себе си да не усеща нищо, да подтиснеш всевъзможни страсти... каква загуба - сподели още бащата на своя наследник в Call Me By Your Name, в историята за онази, другата обич. - Сърцето и тялото ни се дават един път. Преди да осъзнаеш, сърцето ти е износено, а по отношение на тялото - идва един миг, в който никой няма да желае да го огледа. В момента изпитваш тъга, болежка. Не ги убивай, с това ще загубиш и насладата, която си изпитал. “ Затова единствено ще кажа - наричай ме с моето име и аз ще те назовавам с твоето. В този един момент, в този един мирис. Дъх на обич.
Аз не съм от тези дами!
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ